Петя Казанцева

WE THREE

Тръгвайки от думата „ГАРДЕРОБ” с нейната дефиниция и история, я взимам като отправна точка, на инспирация за изграждане на концепция и осъществяване на идея за модна колекция, напомняща тази отправна точка, но погледната под различен ъгъл.
ГАРДЕРОБЪТ, който видях аз е ЧОВЕКЪТ сам по себе си.
ЧОВЕКЪТ, затворен и вглъбен, със своите емоции и състояния, спомени, преживявания и очаквания.
Този човек е там на своята гара, като пътник и наблюдател, за да отключи ключалките на своите три крила и да ги проектира във вагоните на един заспал пътуващ влак.
А именно там стояхме.......
НИЕ ТРИМАТА
...
АЗ стоях в последния вагон миришещ на носталгия и меланхолия по една изгубена романтика на отминалото време.
Затворен цикъл или просто кръг от прелестта на четири сезона, всеки облечен в синята магия на кръговрата наречен време.
Четири спящи пантоними с отворени очи, пазещи връзката и приказния диалог, чрез своя дълбок поглед, бълващ думи в мълчание...
Пролетна прохлада на силует разкриващ пробуждане,любов и живот, под мелодията на стария грамофон...
Преливащ в лятната еферия на рокля наснимана от стария лентов апарат...
Там където ще попълни редовете на едно есенно писмо, облечено от дъжда и съблечено от циганското лято...
Докато накрая всичко заспи в топлота, под махалото на стария часовник, отброяващ снежните парцали на един завършен цикъл...
А после влезе ТИ...
Видях те студен и вглъбен, някак самотен, скован и объркан. Изгубен в суровата и динамична триъгълна реалност. В полумрака на изкуствената светлина се препъваше в неодушевените кукли - продукт на един материален свят. Те бяха мълчаливи, обърнали гръб и само електричеството можеше да им даде за кратко живот, в един виртуален свят, за да почустват егоизма си в дискомфорта на неудобните дрехи – клетки, в които се намираха.
Убити лилави тонове и объркана конструкция, а на теб ти лъхаше на самотна есен и сурова зима.
Не те приемам, както не можеш и самият ти...!
Накрая излезе и ТЯ...
За да влезе в нежноста на своята слънчева хармония и да заспи в един невинен сън – Мечта...
Където само обвиващите квадрати можеха да разкажат.
Там беше детето в нея, приспано от мелодията на приказната й цигулка, и спокойствието на една освободена мисъл, която можеше да полети навсякъде където я повее
пролетно – летният бриз...
СТОЯХ, НАБЛЮДАВАХ И ПЪТУВАХ...
а крилата на онзи стар гърдероб ме отваряха, затваряха, пускаха и отново скриваха, в часовете на моя циферблат...или там където висяхме...
„НИЕ ТРИМАТА”